"Алманах 2014 - Нова българска литература - Проза"


Молитва за Родопа

Стояхме до късно, осветявани от пълната луна и ярките звезди, обсипали целия небосвод и дълго слушахме разказите на двамата родопчани за младостта им, за щастливите години, прекарани с техните половинки и за децата, които сега са далеч от тях, търсейки своето препитание, принудени да оставят тях, своите родители, на самотата… отпивахме малки глътки от отлежалата ракия, а по-късно и от червеното вино на двамата, вглеждахме се в очите им, запазили силата и духовността на истинските родопчани, а после една родопска песен се понесе над планината и гората, та чак до звездното небе и ярката луна. Когато слушах ясния и кристално чист глас на рожденичката, сърцето ми затрептя от възторг и усетих, че сякаш моят дух се отлепи от тялото ми и полетя заедно с песента, над притихналата планина, достигна звездите и луната и се сля с великата Вселена…

Излел е Дельо хайдутин,
Хайдутин ян кесаджие
С Думбовци и с Караджовци
………………………

Дъхът ти спира, слушайки песента и тогава разбираш още веднъж за величието на българина, за величието на Родопа планина и за величието на страната, в която си се родил...



Остров Фантазия

Винаги съм обичала природата и винаги съм се чувствала добре всред нея, но Родопа планина има някаква магнетична сила, която те привлича все повече и повече, щом кракът ти ти е стъпил веднъж на нейните пътеки, щом росата е погалила и разхладила босите ти нозе и щом си отпил глътка вода от студените и извори. Така покорена от неземните красоти, аз рисувах в захлас, удовлетворявайки своята страст да запечатам в моите картини невероятните прелести на магнетичната Родопа планина.

Бях щастлива тук, защото заедно с красотата изживявах и онази любов, която се беше зародила в отминалата студена зима и лумнала като ярък пламък в горещото лято. Бях жадна за ласките на моя любим, изгарях в прегръдките му и моята душа се сливаше с неговата, изживяващи заедно своя екстаз на нашата невероятна и чиста любов. Исках нощем като луна да спя в прегръдките му, исках сутрин да се раждам със слънцето. Красотата привлича сърцата. Любовта е като нощна пеперуда, която те търси в нощта, а небето, накацано от безброй звезди продължава да се върти около Бог. Тя, любовта, заедно с нашите две съединени души, приличащи на огнено кълбо, която излизаше под звездното небе и се търкаляше на мегдана на любовта… Аз не търсих щастието, то дойде само при мен, провокира ме и ето – аз вече съм щастлива. Знам само, че „Щастието е мъничко, обикновено и не се набива на очи – затова и много не успяват да го видят“ (Душан Радович)… Всъщност „Тайната на щастието е в свободата. Тайната на свободата е в смелостта“ (Тукидид). Аз се чувствах свободна и смела в действията си и ето, че бях щастлива. Затова днес нежността, изпъстрена в неземни багри, над мен се разстила и една копринена надежда с трепет се докосва до моето сърце. И когато в ранната утрин се любувах на огнения изгрев на слънцето, аз вдигах ръце нагоре и се провиквах към планината, гората и синеокото небе:

- Боже, запази свободата ми! Запази смелостта ми да обичам! Запази Вярата ми, надеждите ми и моята Любов! Искам всеки ден да е слънчев и щастлив! Ще мечтая и ще рисувам смело! Боже, бъди в мен и винаги до мен!

Всъщност това беше моята молитва към природата, Всемира и Света. Това беше молитва за обич, за радост, щастие и за безкрайни благодатни дни… Обичта ме възраждаше, обновяваше енергията ми, даваше ми сили да осъществя мечтите си… Тя ме караше да танцувам своя „слънчев“ танц на поляната, обсипана с безбройни неземни цветове, както и да се зареждам с духа на моята планина, правеща ме още по-жизнена и красива...



Цигулката

В една тиха августовска нощ нежна мелодия се прокрадна в нощта и тихо, тихо зазвуча песента… Стоях на отворения прозорец, съзерцавах звездното небе, слушах тихата мелодия и ясно съзнавах, че беше краят на лятото и че през деня слънцето все още сипеше жар над града, а градинките все още пъстреха с разнообразието от цветни багрила. Дърветата, разтворили своите корони, все още зеленееха. Само тук-там имаше обагрени в жълто-кехлибарен цвят листа, които даваха знак, че есента вече наближава. Въпреки всичко лятото беше все още тук, защото синевата на небето беше все още ярка, а и утринното чуруликане на птиците даряваше мир и спокойствие на душите… Мелодията беше позната, тя звучеше като фин шепот, който напомняше за нещо безвъзвратно отминало, но дало своя отпечатък в душевността ми…

Музика, цигулка и една безкрайна безбрежност… Тя пееше и нашепваше за младост и любов и сякаш казваше на своята любима: „Щом ми се усмихваш, то аз ще полетя и ще бъда тих звън в утринта, ще целувам сладките ти устни и тогава ще се слеят двете ни души в една. Докосна ли те, ще знам, че си реална и ще създам портрета твой с една „малка нощна музика“, която заедно с кръглата луна ще изпрати чак до морето, защото до мен има истинска жена с коси разпуснати на фея и с усмивка на искрящо слънце…“ Цигулката тъй нежно лееше своята песен и в своята песен пееше за любов...


Използваните текстови, графични и други материали са собственост на носителя на авторски права.
Всяко копие и редуциране на информация се преследва по ,,Закона на авторското право и сродните му права", както и по ,,Закона за защита на конкуренцията."