От издателството

Авторката открехва прозореца от преживявания на главната героиня Софи. И ние се настаняваме в дома `и, който тя брани с цената на всичко. През нейния поглед ние проследяваме душевните `и преживявания, тревогите, раздвоението, тормоза и посегателствата над душата и. Идването на така дългоочакваната Демокрация и Дългия преход, както и сблъсъкът със Съдебната система, Държавните институции и Корупцията, донасят безкрайни страдания и много несправедливост на Софи.

Клиентката е роман, разказващ как една Държава безцеремонно поставя на подсъдимата скамейка един учен, разпъва го на кръст и предизвиква в душата му хаос, както и на семейството му. Показва неуважителното отношение към българските умове. Разказва за онова ,,гнило“, което се е настанило в Съдебната система и цялата Държавност. И още за някои адвокати, издигнали се до най-висок пост, но работещи против народа. Няма институция, която да изисква отговорности от съдии, адвокати и прокурори. Техните действия и решения не се коментират. Те са независими и с обикновените хора се държат като богове. Темида, оплетена от своята корупционна мрежа, многократно е предавала своите Клиенти, както и ги е преценявала по дебелия портфейл. Държавата бе измислила силна машина – унижаване и унищожаване на човешката психика и човешката личност, което е по-страшно от физическото убийство.

Tова е един роман, в основата на който лежи една истинска история и героинята извървява своя път към Голгота с голямо човешко достойнство. Роман, който ни кара да размишляваме за преходното и непреходното, за жестокото време, в което живеем. Разказва се за един дълъг Преход в условията на Демокрацията и се поставят изключително актуални въпроси като Държавност, мястото и ролята на Съдебната система и други институции. Поставя се въпросът за Живота и Страданието, за моралните ценности, както и за най-човешкото – Любовта…!
Всеки един от нас има нужда от обич, топлота и най-вече доброта, от човещина и богата душевност и съпричастност. Трябва да се преосмисли човешкият живот и ценностите, към които трябва да се стремят хората, както и трябва да мислим за стойностите на човешкото съ-ществуване и присъствието ни на тази Земя. И още ,,Ние се раждаме на тази Земя, за да създаваме и творим, а не да разрушаваме. Част от нашите нови Демократи правеха точно това – рушаха и съсипваха човешки съдби“.

Проследяваме идването и отлитането на любовта. Стремежът на героинята да съхрани семейството си, дома, обичта си. Но в нея остават надеждата и стремежът да върви напред. Тя знае,че обичта е трепет, нежност, много любов, но и търпение. Любовта носи поняко¬га страдание. Съдбата `и поставя много препятствия. Миналото не се забравя. Ако човек не си спомня миналото, все едно не е живял на този свят и ще има бяло поле в паметта си. Колкото до забравата, това е невъзможно, защото болката е толкова силна, че никога няма да утихне. И защото раната е дълбока и кървяща. Материалните загуби се прежалват, но когато наранят душата ти, това остава завинаги…!

Но най-важното в този роман е, че през дългия път на борби и надежди, тя, Клиентката, успява да съхрани човешките си ценности. С това ,,Клиентката“, на Съдебната система става Победител. Защото да съхраниш човешките си добродетели през този тъй дълъг Преход, в този тъй объркан свят, в който няма милост и състрадание, тук, тя е безспорен Победител !

Въпреки униженията, болката и страданията, романът утвърждава обич към Живота, както и ни кара да гледаме към бъдещето с надежда и любов. Надви ли я Животът? Пребори ли се със Системата? Предаде ли се? Съхрани ли голямата си любов? За всичко това в ,,Клиентката“.


Цитати

Така Софи по волята на ДЪРЖАВАТА стана КЛИЕНТКА на СЪДЕБНАТА система. Но Софи и още в едно бе сигурна. Съдбата беше пресякла пътя и. Съдбата `и бе поставила препятствие. Съдбата я изправи пред изпитание! Голямо човешко изпитание! Дали това бе низ от случайности. В никакъв случай. Но тя знаеше, че трябва много внимателно да извърви този път и по възможност да се опита да преодолее изпитанието. Лесно ли е това? Едва ли! А Софи не бе по-голяма от съдбата си. Пътят, който щеше да извърви бе осеян с много камъни. Кой ще стане победител? Засега това никой не знаеше. ДВУБОЯТ предстоеше...




Беше есен. Красива и златиста, топла есен. Слънцето нежно и закачливо надничаше през кехлибарено обагрените листа на градската градина. Слънчеви струи светлина се процеждаха през дантелените пердета на старинните дървета. Ята от птици се стрелкаха във висините, предусещайки наближаващата зима. Някакво обезпокоително спокойствие сякаш бе надвиснало над Софи и дома `и. Тишината бе разперила криле над нея и жилището. Въздухът бе тежък като оловен облак. Дори цветята, които радваха Софи със своята пъстрота и свежест, бяха замрели в някакво тревожно очакване. Бяха изминали десетина години от започване на делото във връзка с Реституцията. Върховният съд три пъти го връща, всеки път с указание да започне отначало, всеки път с изискване съдебният състав да бъде сменен. Мнението на специалистите бе, че както и да се оглеждат нещата, истината бе, че съдът помагаше на обратната страна. От всичко това, което произтичаше, бе ясно колко ,,независима“ е съдебната система. Голямата тревога от очаквания резултат, бе дала отпечатък върху лицето на Софи. То бе посърнало, а косите `и бях посивели. Големият софийски адвокат избягваше да коментира действията на Върховния съд. Пет пъти печели Софи на районно и окръжно ниво. Пет пъти съдебните състави изразиха становище, че жилището е законно закупено и че документацията е изрядна. През това време Пълномощничката кръстосваше съдебните коридори, търсейки пролука, за да може да нанесе удара си. На шестия път Окръжният съд най-после изпълни заръките на Върховния съд и без да се съобрази, че това е единствено жилище, че няма нарушение на правните закони, все пак намери вратичка да се мотивира за действията си. Върховният съд това искаше и веднага потвърди решението. Съвсем ясно бе, че обслужваше нечии интереси. Ударът бе Ужасяващ. Никой не се интересуваше от случващото се. Никой не искаше да знае, че без покрив оставаше цяло семейство. Без покрив оставаше и един учен, дал на българската наука открития от Величина, които представяха България пред света. Софи оставаше без работа. Трябваше да напусне работа в рамките на два дена. За същия период трябваше да освободят и жилището. Даваха се права на насрещната страна да постави най-висока тарифа наем до освобождаването, ето защо трябваше да побързат. Пари вече нямаха. Държавата бе превърнала едно почтено семейство в просяци, беше ги унизила и ги бе завряла в най-тъмния ъгъл на живота. Светлина нямаше отникъде. Нямаше и една подадена човешка длан за помощ. Институциите мълчаха, правейки се, че нищо не разбират и нищо не виждат. Душата на Софи се бе изсушила, очите `и бяха пресъхнали, погледът `и стана мрачен. Изведнъж тя се озова в друг свят. Свят на духовна разруха, на безчовечност и бездушие. И мисълта `и отново се върна към безкрайната пустиня без оазис, и онзи лабиринт, от който нямаше изход…! Навред цареше само пустота, глуха тишина, смразяваща безизходица и тъмнина, до която не достигаше нито един слънчев лъч. Искаше да извика, но гласът `и спираше на гърлото и не можеше да издаде и звук. Но и да бе успяла да извика, гласът щеше да бъде глас в Пустиня!... Навсякъде имаше само пустота, неизвестна пустота, също, както Вселената и тъмната материя, която е толкова неизвестна и никой не знае какво има там и какво се случва. Пълна безизвестност... !




Ескалаторът се движеше неумолимо. И времето отлиташе неумолимо. Така, както пърхаща птица, която отлита на юг. Само че тя се завръщаше след отминалия сезон, но нашето време се движеше напред и напред и възвращаемост нямаше. Софи си мислеше: ,,Аз гоня все неуловимото и диря същината, която може би не съществува… !“ (Д. Габе). В нашето забързано всекидневие можем ли да спрем неуловимото и можем ли да открием същината на времето в този тъй затичан Свят. Разбунено време, време на хаос и много събития, унищожаващи човешката същност и човешките ценности. Време на новоизлюпени бизнесмени и политици. Време на бедност, време на големи богатства. Има една стара сицилианска поговорка, която гласи, че ако качиш бедняк на кон и той ще язди гладен. Така и нашите политици, яхнаха коня гладни и затова започнаха да бого творят парите. А и парите носят власт, много власт. Няма по-сладко нещо от властта. Тя носи привилегии, облаги, вратите са широко отворени. Возиш се в скъпи коли, посещаваш скъпи ресторанти, притежаваш елитни жени и много имоти. Всичко това те издига в небесата и се чувстваш като Бог. В това многопластово време можещите бяха изхвърлени от живота, бяха смазани и унизени от ,,новия морал“ и ,,новия обществен ред“. Мнозина си задаваха въпроса: Защо? И защо Бандитите продължаваха да се разхождат по улиците?! Демокрацията се оказа лъжлива и опорочена.




Всъщност кой ти обръща внимание на Истината и кому бе нужна тази Истина. В повечето случаи Истината бе стъпквана в калта. Обществото бе разделено и това разделение пълзеше като ракови метастази, щом започваха да прехвърчат искри между отделните институции, които често се разгаряха в жестоки борби, превръщайки се във Войни между тях. А Войната е истински опиат. Но и Обогатяването е истински опиат. Непрестанно се наблюдаваше сблъсък между Настоящето и Миналото. И всичко това за поредното преразпределение на паричните потоци, които неизвестно къде потъваха, а институциите създаваха зрелища за простосмъртните като по този начин отклоня- ваха вниманието им от много важни и съществени неща – ХЛЯБ И ЗРЕЛИЩА, а след това затягане на коланите, поредната безработица, поредните неплащания на бизнеса и медицинските работници, поредните забавяния на детските добавки или поредните притискания на малкия бизнес, както и на българската наука и бързането, при решаването на кардинални въпроси. А Войните се разрастваха, било на улицата, било всред институциите. Не превръща ли Войната хората в диви зверове. Войната не може да бъде приключение, тя е може би страхливо бягство от мирновременните проблеми, тя става болест, която се превръща в епидемия от травми, които много, много трудно се лекуват. Петър Велики казва, че Парите по своята същност са артерия на Войната. Има ли Война, то това означава, че има много груби грешки и много Пари. И не дава ли възможност самата Криза за поредното обогатяване. Популизъм, лицемерие, задкулисни сделки, разделение и омраза и поредното обедняване. Накъде върви Светът и накъде върви България?!... Няма ли най-после истинската Демокрация да огрее и на нашата улица – мислеха си мнозина?!... Истината е, че миналото не може да се забрави, но трябва да се изчисти и да се мисли как да влезем в едно по-ново, по-различно и по-добро бъдеще. БЪДЕЩЕТО на двадесет и първи век. Толкова желано, изстрадано и чакано. С надежда за по-добър Живот!... Тогава Софи си помисли:
Живот! Живот!
Защо си толкоз труден?
Защо донесе ми безброй беди
и пътища ронливи
и множество тревоги!
Живот буреносен!
Живот трънлив,
но и живот прекрасен!
Със любовта мечтана,
със смехът детски,
със слънчевите дни
и слънчеви усмивки.
Живот и труден и усмихнат!
Живот!Живот!
Обичам те живот!
Моля те, бъди безкраен!
(,,Живот“ – Мари – Мари Мaрина)
Трябва да се обича живота и трябва да се гледа с надежда! – мислеше си Софи. Някои мислят, че може да се забрави миналото и трябва да се върви напред. Това е невъзможно! Аз вървя напред, но миналото остава дълбоко в мен, мислеше си Софи, преживяното не може да се изтрие. Някои политици не могат да разберат, че всички ние живеем на една планета, имаме общо небе, звезди и слънце. Всички ние имаме семейства и деца. И всеки един от нас се стреми да съхрани семейството си и бъдещето и здравето на децата си. Аз не успях да постигна това, благодарение на необмислените и безмилостни закони, мачкащи обикновения човек.
Ние се раждаме на тази Земя, за да създаваме и творим, а не да разрушаваме. Част от нашите нови Демократи правеха точно това - рушаха и съсипваха човешките съдби!!! Животът не е пари и слава. Животът не е изкачване по стълбицата нагоре с цената на всичко. Животът не е алчност и богатство. Нашите политици не познават радостта и щастието, което ражда всеки утрешен ден. В едно съм сигурна, че историята ще ги изтрие, защото оставят зад себе си само разруха. Те нямат душевност, липсва им любовта и щастието и никога няма да ги имат, защото никога не подават ръка на падналия. Тази история можеше и да не се случи, ако Народното събрание не бе приело закона за Реституцията или дори и приет, първо да бе помислено за българските граждани, които са спазвали законите и са изплатили своите жилища, без да имат каквато и да е вина, както и да изплащат грешките на Държавата! И трябваше ли да бъдат подлагани на морален, правен, психически и финансов тероризъм!? И трябваше ли да бъдат нарушавани човешките им права?!... Нека политиците не забравят, че всички сме смъртни! А там, в Отвъдното, всички сме равни, независимо от богатството и славата!... Сега, когато всичко е загубено, Софи се разхождаше в миналото. По-скоро разхождаха я спомените… Толкова неща и липсват…!
Старата част на града… винаги е била убежище за Софи. Тук в сянката на старата църква света Богородица и в големия `и двор, облегната на желязната `и ограда, тук Софи много пъти е изплаквала мъката си, както и е разказвала за мечтите си. В този слънчев град за първи път усети полъха на любовта. Тук, в този град се бяха запечатали усмивките и радостта на Софи. Тук се роди дъщеря и. Колко трепети и надежди. Тук съпругът `и направи първите си научни открития…! Тук двамата крояха планове за бъдещето. В този град двамата преживяха младостта си, а радостта и успехите вървяха ръка за ръка… ! Старата част има своя аромат… Можем ли да спрем времето тук и сега?... Невъзможно е!... Това е сбогуване с есенното слънце, това е сбогуване с мириса на старинните къщи, с калдъръмените улички, сбогуване с продавачите на сувенири и с музиката на латерната, която винаги звучеше дълбоко в нея, сбогуване с аромата на лозите, сбогуване с античния град и градът на седемте тепета и с познатия продавач на сладолед, сбогуване със златистите есенни листа и есенните шарки, и най-вече сбогуване с приятелите и младостта… ! Може би трябва да се отърся от миналото, то ме дърпа непрекъснато назад. Трябва да го преодолея… Понякога трябва да погледна и назад… Надви ли ме животът? Преборих ли се със съдбата си?... Предадох ли се?... Съхраних ли голямата си любов?!...




Времето минава, но болката остава. Времето минава и болката се смекчава, за да има място и за нови чудеса. За това, въпреки страданията, трябва да гледаме към бъдещето с надежда, обич и любов. ,,И да мислим, че радостта е в нас, а не в нещата, които ни заобикалят.“ (Франклин Бенджамин). Обич към живота. Да я градим в себе си, за себе си, но и за другите, защото:
Нашето небе е тъй дълбоко,
Нашите звезди са тъй големи
и земята наша е безкрайна,
а се сбира цяла в сърце ми!
(Дора Габе)





Използваните в категория,,Романи,Поезия и Разкази" текстови, графични и други материали са собственост на носителя на авторски права.
Всяко копие и редуциране на информация се преследва по ,,Закона на авторското право и сродните му права", както и по ,,Закона за защита на конкуренцията."