Цитати

ГОРЧИВО-СЛАДЪК ЖИВОТ

,,Как е сладък животът, как е сладко да дишаш в поезията на лунната нощ!,,
Иван Вазов (Из „Из драски и шарки“)

Животът е една смесица от сладки и горчиви моменти. Животът не е само сладък или само горчив,той е горчиво-сладък…


Бе в началото на есента. Небето се бе намусило и първите капки дъжд прокапаха. Мари пътуваше в такси за виенската аерогара. Въпреки умението на шофьора, таксито се придвижваше бавно или поне така `и се струваше. Тя бързаше, защото очакваше пристигането на съпруга си от Берлин. Там беше на конгрес и се бяха договорили да мине през Виена, макар и за малко, за да се видят. От известно време пътищата им се разминаваха. Всеки вървеше по своя си път в името на кариерата. Мари от две години живееше и се усъвършенстваше в Залцбург или по-точно приключваше курса по пиано в Музикалната академия. По всяка вероятност престоят `и щеше да се удължи, защото беше поканена и като преподавател, след завършването на курса, имаше и участие в концерти.
Със съпруга си Стефан напоследък се виждаха все по-рядко. Дори имаше моменти, в които дори не си спомняше за него. Всичките `и преживявания се стапяха с течение на времето. Сякаш то, времето и пространството ги раздалечаваше все повече. На пръв поглед всичко изглеждаше нормално и спокойно,но вече се усещаше, че бракът им се пропуква. По-скоро се държаха като двама добри приятели, а не като съпрузи.

За любов трудно можеше да се говори… Тя изглежда бе отлетяла неусетно, без да забележат и без да положат усилия да я задържат. Може би, защото между тях вече я нямаше онази сладостна тръпка и силна страст, която да ги сплоти и оформи като семейство.
Сега Мари бързаше, защото първо искаше да запази малък апартамент в някои от близките хотели, намиращи се в близост до аерогарата. А и трябваше малко да се освежи от дългото пътуване. От Залцбург бе пристигнала рано сутринта, но от гарата замина веднага в покрайнините на Виена, за да се види и уточни някои неща с нейни колеги, с които подготвяше концерт.




ФРЕНСКИ ПАРФЮМ

В един студен октомврийски ден, когато есента бе разляла златистите си бои върху листата на всички дървета във Виена, а вятърът сърдито подухваше и размяташе окапалите обагрени листа, Джон вървеше по една от централните улици, умислен. Той бе мъж на около петдесет години, среден на ръст, черноок, набит, с широки рамене. По професия бе театрален режисьор и бе излязъл от прочутия Виенски театър. Беше много изморен, токущо бе завършил последната репетиция, една от актрисите го притесни, защото по някакви нейни лични причини, дълго време не влизаше в роля, а това го изнерви. Сега, вървейки по улицата, той осъзна, че никак не му се прибира вкъщи, защото там бе самотно и тъжно. От известно време той живееше сам. Жена му Мариса бе заминала за Америка, а още по-точно за Вашингтон, където имаха къща. Беше `и омръзнало да стои във Виена, а и напоследък имаха разногласия. Самият Джон имаше договор и работеше тук от години. Той така се бе привързал към града и хората, че въобще не му се връщаше в Америка. Сега бе самотен и някаква тъга се преплиташе в душата му. Тих есенен дъжд поръси умисления мъж, сякаш искаше да го извади от това му състояние.Смрачаваше се. Леката мъгла се разстилаше бавно наоколо, сякаш искаше да превземе града. Продавачите на кестени се провикваха в сумрака и приканваха минувачите към тази прочута есенна виенска вкусотия, а витрините на магазините зовяха със ярките си рекламни светлини. Джон си помисли, че ще бъде хубаво да си купи нова книга, за да се избави от самотата, ето защо той влезе в една книжарница с огромни витрини и се зарови в книгите. Времето течеше, а той така се бе увлякъл в избора си и дори не забелязваше, че съвсем бе притъмняло и вече се канят да затварят. От унеса го извади нежно и сладко ухание на френски парфюм. Това ухание му бе познато или по-скоро му напомни за неговата отдавнашна и единствена любов, както я наричаше в себе си.Това бе парфюмът на Маргарет. Тя обичаше този парфюм, затова го бе кръстила: ,,Моята целувка“. Той бе лек и свеж парфюм, но с дълготраен ефект, който събуждаше усещането за свежестта на гора след дъжд, а така също за сладостта и трепета на първата целувка.




ЛУДО СЪРЦЕ

Сърцето бие лудо….
за любовта и измяната,
за приятелството и предателството,
за усмивките и сълзите,
за надеждата и
за всичко онова,
което кара сърцето лудо да бие...


(Из стара италианска песен)

Ние можем да направим различен света.
Иска се само малко смелост и много желание!...

В една ранна утрин Стефания пътуваше към морето, нейното море, което толкова обичаше и което в последните дни бе толкова лазурно, нежно и ласкаво. Морето, което я приемаше в обятията си винаги и което бе истински пристан за изтерзаната и самотна душа. Назад бе останал оня Вик в пространството, който раздираше душевността и. Сега сърцето `и лудо биеше и тя ясно осъзнаваше, че светът най-после изглежда по-различен, защото тя поиска. Искаше се малко смелост и много желание, за да излезе от тази безизходица и този безконечен лабиринт, в който бе попаднала и който не `и даваше възможност да размаха криле и полети към собствения си живот, както и да го управлява сама.
Сърцето `и лудо биеше, обладано от любов… И тя щеше да каже на своя любим колко много го обича, та нали той е причината, сърцето `и лудо да бие. Нека все така луди да останат нашите сърца, мислеше си Стефания, стига да има кой да ускори ритъма им.
Тя пътуваше, а сърцето `и пееше за радостта и любовта, както и за щастието, което бе пред тях.






Използваните в категория,,Романи,Поезия и Разкази" текстови, графични и други материали са собственост на носителя на авторски права.
Всяко копие и редуциране на информация се преследва по ,,Закона на авторското право и сродните му права", както и по ,,Закона за защита на конкуренцията."