Цитати

Една голяма любов


Ти внасяше прелест в утрото ми,
усмивка в моите очи.
Една усмивка, която я няма.
Ти беше моята голяма Любов,
по-голяма от Света.

(Песен „Една голяма любов..." на Джани Моранди)


В една ранна есенна утрин Олга слизаше по стръмната уличка към морето Есента беше обагрила със златистите си шарки короните на дърветата и цветята, увиснали по балконите на старинната част на Марсилия. Всъщност това беше истинската Марсилия, която имаше дъх на далечно минало и беше запечатала в калдъръмените улички и старинните си къщи събития от хилядолетия назад, може би от 7 век пр. н. ера, тогава, когато Марсилия е била създадена от гръцки тьрговци. Старият град на Марсилия беше сърцето на този град и той беше разположен предимно около старото марсилско пристанище и малко по-на север. Олга вървеше надолу по уличката и си тананикаше мелодия от стара руска песен. По произход тя беше рускиня, но тъй като семейството й беше напуснало отдавна Русия, тя се чувстваше местна. Тук беше израснала, тук беше получила образованието си, а по-късно беше завършила художествена академия в Париж. Нейният дядо Максим, също беше художник и тя беше наследила неговата дарба, поради което той беше много щастлив. Всъщност дядо й беше причината да се установят първо в Париж, но след това се бяха преместили тук, в Марсилия, заради морето. Олга беше около двадесет и осемгодишна млада жена. Висока, стройна, с тънка и нежна фигура и големи гълъбови очи, които се меняха, така, както и Средиземно море менеше цветовете си според своето настроение. Беше облечена в лека шарена рокля, препасана с кафяво коланче и обута с кожени сандали в същия цвят. Днес Олга се беше отказала от рисуването. Искаше малко да се помотае из старинната част на града, да посети големите и шумни пазари, известни най-вече с пикантните си източни подправки, пъстри африкански платове, шарените тъкани и безброй екзотични растения. Слънцето вече разливаше своята топлина, небето и морето се бяха слели в една синева и сякаш се къпеха в очите на Олга.




Двамата вървяха надолу по уличката и вече си говореха като стари приятели, познаващи се от много години назад. Те се смееха, махаха с ръце, увлечени в разговора, а Джони тичаше около тях, навил опашката си на геврек и изплезил език от удоволствие. А покрай тях зеленината се разпростираше във всичките си нюанси. Имаше много зеленина по улиците, а и всички балкони бяха обкичени с причудливи цветове. Има нещо особено в Марсилия. Може би самата светлина се пречупваше по специфичен начин. Съществуваше някаква невероятна хармония между напластената с векове старинност и новото и модерното. Може би „особеното" идваше и от синевата на безбрежното небе, от полюшването на вълните, от прелитането и крясъка на чайките или може би от онова вечно движение на множеството туристи, примесвайки се с местните и влизайки в техния ритъм и техния начин на живот. Истината беше, че Градът препиваше от живот и динамика Онази динамика, която те тика и създава устрем да вървиш все напред и напред. Движението дава Живот. А самият Живот прелива от различни нюанси на емоции и чувства, хубави, изпълнени с мигновено щастие или болка и страдание, а по-късно една топла усмивка или една милувка ти носи безкрайната радост... А отгоре, слънцето, възкачило се на небосклона, те облива с топлина.

Когато Олга и Андреас наближиха пристанището, усетиха острия и специфичен мирис на риба, водорасли и море. Те се спряха на пристана и се загледаха в работата на рибарите, които сортираха улова с голяма бързина и умение. А после се вгледаха в морето, разпростряло се сякаш в безкрайността и показващо своята синееща се премяна с тихото и нежно шумолене на вълните. Пристанището беше препълнено от рибарски лодки, множество яхти и платноходки. Навсякъде кипеше истински живот. Чайките плавно и хищно кръжаха наоколо и лакомо се стрелкаха към морските глъбини. Андреас, вглеждайки се в очите на Олга усещаше, че потъва заедно с нея в бездънното море. Привличането беше взаимно и може би фатално. Чувството беше необичайно и особено. Сякаш двамата полетяха към друго измерение. А това беше измерението на Любовта.




Така Олга тръгна със Саша за Ермитажа, нещото, за което беше мечтата, а Андреас остана в хотела. Когато излязоха навън, валеше проливен дъжд, дърветата превиваха и оголваха клони, а листата им се размятаха от вятьра и хвърчаха нагоре-надолу, а след това застилаха широкия булевард „Невски Проспект". Бурята беше силна и непредсказуема, поради което взеха такси. Докато пътуваха Олга мислеше какво трябва да направи за Андреас. Някак й беше смутно в душата, сърцето й беше на буца и имаше лошо предчувствие за нещо неприятно напред във времето, сякаш съдбата готвеше някакво голямо изпитание. Неспокойно беше в душата й, сънуваше кошмари и сякаш усещаше някакво чуждо присъствие, което беше странно. Нощем чуваше някакъв шум и почукване. Тя не искаше да тревожи любимия си с тези „глупости", както ги наричаше. Нямаше основание да не бъде щастлива. Напротив! Всичко й беше наред и Андреас безумно я обичаше. Сигурно съм преуморена, мислеше си тя, а и смяната на обстановката вероятно даваше отражение.




Използваните в категория ,,Романи, Поезия, Новели и Разкази" текстови, графични и други материали са собственост на носителя на авторски права.
Всяко копие и редуциране на информация се преследва по ,,Закона на авторското право и сродните му права", както и по ,,Закона за защита на конкуренцията."